Всичко започна от една скица в social media…
Един баща един ден попитал сина си:
-Моето моче, във вашето училище имате ли имигранти?
А момченцето с абсолютна естественост отговорило:
– Не тате… само деца имаме!
И някак си по този начин, стъпките ми ме отведоха до онова начално училище в Таврос. И изчаках търпеливо междучасието за да чуя звънеца и да си припомня училищните си години!
Нищо не се беше променило… Деца се втурнаха тичайки към двора, с крясъци и смях. Деца, много различни помежду си!
Опитах се да чуя какво си говорят, но не можех да разбера… Говореха на толкова различни езици и никой от тях не ми беше познат!
Колкото обаче ги наблюдавах, виждах, че общуването с гръцките деца беше толкова просто и хармонично… Имаха един магически начин да се разбират, дори и да не знаеха езика. И при всеки удобен случай си споделяха знания. Децата на имигрантите учеха от съучениците си гръцки думи, както и обратното…
Там останах безмълвен, наблюдавайки тази мултикултурна “детска площадка”, сякаш гледах собствените си деца да играят в двора на училището си!
Топката, която излетя почти над мен, ме “събуди”… Отидох и я хванах, готов да я хвърля отново вътре в двора, когато видях две деца да идват тичайки в моята посока! Хвърлих им я и тогава гърчето каза нещо на ухото на другото дете, което сигурно беше от някоя друга страна.
Тогава детето (по-късно разбрах, че се казва Назим, че е на 8 години и че е дошъл от Сирия) ми се усмихна и ми каза: “Фкарѝсто”… А що се отнася до Димитрис, (другото дете, то също беше на 8 години) ми каза, заливайки се от смях: “Сакар” (или нещо такова, ако не греша)!
Тръгнах си оттам след доста часове, след като първо говорих с учители, но и с деца от това “мултикултурно” начално училище в Таврос… И си тръгнах, след като вече бях разбрал колко просто и колко хармонично може да бъде съвместното съществуване.
И може да е действително хармонично, когато умът и сърцето са отворени!
